Животът ми е шепа кръв

Животът ми е шепа кръв, която
аз с радост на народа поднасям.
Аз си отивам, но със мене няма
България в земята загине.
Народът ни е жив и ще възкръсне.

Из поемата  „Братя Миладинови” Петър Караангов

 Кръвта е символ на живота на съществуването. Тя измерва живота – дава му сила. Животът е и малкото и голямото. За Димитър Миладинов той има смисъл в отдаването на народа – онзи народ, от който тръгват песните – за юнаци, весели и тъжни. Песни – побрали народния дух и мъдрост. Тези песни, в които звучи гласът на поробените, песни, в които покълва българското свободолюбие.

Текстът на поемата „Братя Миладинови ” възславя живота на достойния човек, отдал изцяло себе си на България, на народа. Този живот е посвещение, поднесено в миг на трагична обреченост. Парадоксално разместени са живота и смъртта. Между тях стои радостта, че дори  и след житейския край има нещо изконно, обичано – едно възкресение на народа, един нов, общ буен като планински поток живот.

Верен син на България, безстрашен като юнаците от песните, Димитър поема към Цариград с ясно съзнание, че е изпълнил дълга си, че е дал „живот и кръв” за делото си.

А то – делото било нещо повече от събирането на фолклор.
Заедно с Константин той слива в едно с живота и смъртта, радостта  и мъката. Братя  Миладинови се сливат в едно – подобно на братята Кирил и Методий – и „тръгват” през времето с българското самосъзнание и дълбоката любов към народа си.

За да останат незагинали – вечни, тъй както жив „възкръснал” е народът им.

 

Кирил Стоянов 11 Бклас