БАЛКАНСКИ ВОЙНИ 1912-1913

Приетият  на 01/13.07.1878г.Берлински договор  несправедливо отнема от  България територии  с преобладаващо българско население – Македония и Одринска Тракия,които  остават  под пряката власт на султана.

През 1912 г. на територията  на днешна Македония живеят около 1 200 000 българи, а  в Одринска Тракия около 350 000.След разгрома на Илинденско – Преображенското въстание (1903г.), освобождението на българското население става належаща необходимост, а войната  единственият възможен изход. Военнополитическите реалности в региона налагат сключването на съюз между България, Сърбия, Гърция и Черна гора.Нито една от тези държави не може сама да води успешна война срещу все още силната във военно отношение Османска империя. От балканските държави Румъния остава неутрална. Независимо от слабостите, които предопределят бъдещото разпадане на Балканския съюз, той става решаващ фактор за воденето на победоносна война срещу Османската империя.По взаимни споразумения се предвижда българската армия да действа с основните си сили в Тракия, сръбската – във Вардарска Македония, гръцката – в Епир и към Солун, а черногорската – в Албания.  На територията на страната се създават 50 доброволчески чети за действие в тила на противника, които в хода на войната нарастват до 90. На 29 септември 1912 г. българското Главно командване се установява в Стара Загора. Главнокомандващ е цар Фердинанд, негов помощник – генерал-лейтенант Михаил Савов, началник на Щаба на действащата армия – генерал-майор Иван Фичев. На 5 октомври 1912 г. България, Сърбия , Гърция и Черна гора обявяват война на Османската империя.  Участието на българската армия във войната условно може да се раздели на два периода: първи – от 5 октомври 1912 г. до 16 януари 1913 г. и втори – от 17 януари до 13 март 1913 г. Първият период включва Лозенградската, Люлебургаз-Бунархисарската и Чаталджанската операции, бойните действия на 7-а пехотна рилска дивизия, на Родопския, Хасковския и Кърджалийския отряд. През втория период българската армия отразява настъплението на Чаталджанската и Галиполската армия и провежда Одринската операция, с което се слага край на войната. Българските войски постигат забележителни победи,като една от тях е тази  при Одрин.

Обсадата на Одрин от български и сръбски войски от октомври 1912 до 26 март 1913 г. завършва с превземането на турската крепост от Втора Българска армия, довела до края на Балканската война. Съюзниците са под общото командване на ген. Никола Иванов, а решителният пробив на източния сектор от крепостта е извършен под командването на ген. Георги Вазов, брат на Иван Вазов и ген.Владимир Вазов.

В плен попадат 14 паши, 2 000 офицери, 60 000 подофицери и войници, които предават 16 знамена, 600 оръдия и множество боеприпаси. Кандидат-подофицерът Михо Георгиев от 29-и пехотен ямболски полк издига българското знаме над джамията „Султан Селим“.

С овладяването на Одрин са постигнати важни военнополитически и стратегически резултати, довели до края на Балканската война. Според подписания на 17 май 1913 г. в Лондон мирен договор, Османската империя отстъпва на държавите от Балканския съюз „всички територии върху европейския континент на запад от линията Мидия-Енос. Лондонският мирен договор изправя съюзниците пред непреодолими противоречия по най-важния въпрос – разпределението на освободените територии. Правителствата на Сърбия и Гърция застъпват схващането, че всяка страна трябва да задържи за себе си онези земи, които е овладяла в хода на военните действия. По силата на това „право“ те вземат решителни мерки за трайно окупиране и денационализиране на Македония ,като ликвидират българските църкви и училища. На 19 май 1913 г. двете държави подписват Договор за приятелство и Отбранителен съюз, с което военният им сблъсък с България става неизбежен. На 16 юни българската армия атакува позициите на сърби и гърци и с това дава началото на Междусъюзническата  война. Тя завършва с победа и допълнителни териториални придобивки за Сърбия и Гърция за сметка на България. Османската империя се възползва от междусъюзническия конфликт и си възвръща Одринска Тракия, а Румъния завладява Южна Добруджа.

Желанието да се реализира голямото национално дело се преплита с лични амбиции ,добрите намерения не могат да бъдат оправдание за политически грешки с фатални последствия,довели България до катастрофа.