На 28 юни 1914 г. при атентат в Сараево е убит австро-унгарският престолонаследник Франц Фердинанд, а това убийство поставя началото на кървав сблъсък, довел до смъртта на милиони европейци през следващите четири години. Двете вече оформени военнополитически групировки –Антантата(Франция, Великобритания и Русия) и Централните сили (Германия и Австро-Унгария), използват убийството на престолонаследника като повод да започнат своя голям спор за надмощие в Европа и света. Голямата война променя съотношението на силите и на Балканите и дава надежди на България, че може да си върне загубените след Междусъюзническата война територии.
Дипломатите и от Антантата, и от Централните сили не крият желанието си да привлекат България на своя страна. Решението на българското правителство обаче зависи най-вече от онова, което могат да й предложат бъдещите съюзници. Обещанията на Централните сили са относително щедри: германците обещават почти цяла Македония и Южна Добруджа , докато Съглашението гарантира само Източна Тракия (линията Мидия – Енос) и безспорната зона в Македония.
Главен мотив за решението на коя страна да застане България е съдбата на Македония, но военните успехи на германските войски през 1915 г. също накланят везните в полза на присъединяването към Централните сили. На 24 август (6 септември) 1915 г. правителството на В. Радославов едновременно с османското правителство подписва съюзен договор с Германия и Австро-Унгария.
За главнокомандващ е назначен ген. Никола Жеков. Българската армия се сражава успешно – разбива сръбските войски, които напускат територията на страната. На 1 септември 1916 г., мотивирана от желанието да си върне Добруджа,България обявява война и на Румъния. Трета българска армия, предвождана от ген. Стефан Тошев, разбива румънските войски и ги отхвърля далеч на север. За момента изглежда, че България е направила верния избор, защото е възстановила загубите си от 1913 г. Но войната не завършва в този момент, а предстоят още две години изтощителни и кръвопролитни сражения.
През есента на 1918 г. идва заключителният етап на войната – през септември войските на Антантата пробиват българския фронт при Добро поле и бързо настъпват към вътрешността на страната. На 29 септември 1918 г. България е принудена да сключи примирие в Солун при много тежки условия. Тя първа от Централните сили излиза от войната, а нейното поражение предвещава капитулацията на цялата коалиция. Очертава се втората българска национална катастрофа.
И в тази тежка обстановка България си има своите герои…
Дойранска епопея е събирателно название на пет отбранителни сражения, които българската армия води срещу настъпващите сили на Антантата през позиционния период на южния фронт на Първата световна война в района на град Дойран.
През 1917 година Втора пехотна е заменена на Дойранската позиция от Девета пехотна дивизия, под командването на полковник Владимир Вазов, която тук записва една от най-блестящите страници в българската военна история.
На 9 и 10 февруари съглашенците атакуват позициите на Тридесет и трети свищовски и Тридесет и четвърти троянски полк на височината Борис. Троянският полк с решителна контраатака отблъсква противника. Настъплението е подновено на 21 февруари, но е спряно от дивизионната артилерия.
Нови атаки срещу Дойранската позиция последват през нощта на 24 срещу 25 април, на 27 април и на 8 май – всичките отблъснати от Девета плевенска дивизия, макар и с цената на големи загуби – около 2 000 души, 900 от които починали от болести и рани. Съглашенските загуби са над 12 000 убити, ранени и пленени. Полковник Вазов е произведен в чин генерал-майор.
Благодарение на Дойранската победа, България е спасена от окупация,след като губи войната.
Когато през 1936 г. в Лондон се отбелязва годишнина от края на Първата световна война, българската делегация се ръководи от ген. Владимир Вазов. Когато слиза от влака на гара Виктория, на перона е подреден блок на английската армия, а командващият церемонията дава заповед: „Сведете знамената! Преминава победителят при Дойран!
Майор Готлей, Великобритания: “Ще дам думата на българския генерал Вазов. Той е от малкото чужди генерали, чието име фигурира в официалната ни история.”